„Помниш ли, помниш ли…“

„Помниш ли, помниш ли…“
Разказ

РАЗКАЗ – Помниш ли, помниш ли… 4.10.14 – ред. 31.8.15 PDF файл.


Утрото на 29-ти септември 2070г. не беше по-различно от вчерашното, нямаше да бъде по-различно и от утрешното. Станах от леглото, измих си зъбите, облякох сивите дрехи от закачалката и се огледах. Надявах се нещо да се е променило в малкото ми апартаментче, но то си бе все същото. Кухня, баня, хол и спалня. Стените бяха сиви, мебелите също. Всичко беше сиво, както при всички останали. Пъстроцветните ми сънищата отново бяха вдъхнали надежда на глупавото ми сърце, но уви, нищо не се беше променило.
Тази сутрин излязох по-рано, защото беше неделя. Почивен ден за всички, въпреки че почти никой не се възползваше от това. На мен не ми беше проблем да излизам и през останалите дни, защото се пенсионирах преди шест години. Това, че ме задължиха да продължа работата си, когато мога, е друг въпрос.
Очаквах да срещна някой съсед, но това едва ли щеше да се случи. Имахме едно единствено нещо останало в този свят – работата. Всеки имаше своя част, която трябваше да изпълнява перфектно като машина, иначе следваха наказания.
Докато вървях, имах чувството, че сградите ставаха все по-сиви и по-еднакви с всеки изминал ден. Зловещо, а? Но това беше просто плод на въображението ми. О! Ишиасът се обади отново. Не е никак лесно да си седемдесет и две годишен старец, който не се задържа на едно място.
Но едва ли ви се слушат оплакванията ми, затова ще ви разкажа какво се случи наистина. През 2023г. извънземна раса превзе Земята и изцеди живота от нея. Всеки цвят, всяко чувство бяха извлечени от нас. Всички животни изчезнаха, както и горите. Хората бяха превърнати в зомбита, които вършеха каквото им беше наредено. Малцина успяха да се спасят. Не защото избягаха или направиха нещо, а просто бяха различни, може би дори по-специални. Имаха нещо като имунитет към откачени уродливи извънземни. Някои от имунизираните не знаеха как да се държат и се набиваха на очи, като нарушаваха установения ред. Те, естествено, изчезваха без следа и никой не си спомняше за тях. Но аз ги помнех. Всеки един от тях.
Хитрушите като мен намериха начин да се слеят със сивата тълпа, въпреки че отвътре цветовете ни бушуваха като полудели.
С времето и постоянната игра, те започнаха да избледняват. Понякога съвсем малко, понякога почти напълно. В тези моменти забравях кой съм и бях досущ като тях.
Не знам кое беше по-ужасяващо: да умра или да стана като тях. Определено второто.
Ето така се започна вечната сива рутина.
Вече стигнах до мястото, където щях да се срещна със Сова. Всяка последна неделя на месеца се срещахме до едно от малкото оцелели дървета, а те не бяха повече от сто на цялата планета.
Настаних се на пейката срещу него и се втренчих. На пръв поглед беше като всяко друго нормално дърво преди 23-та година, но истината беше съвсем друга. То беше мъртво. Не усещах живота да блика в него, нямаше я и красотата му.
– Отново си там, нали? – попита някой, след което се настани до мен. – Отново се носиш из времената преди да се случи всичко това. Времената, в които тичаше посред нощ с кучето си и минаваше покрай къщата ми. Няма да забравя потропването на малките камъчета, които замеряше по прозореца ми – допълни Сова.
Не я бях усетил, както не усещах буцата в гърлото си и сълзите, върху които нямах контрол.
– Помниш ли, помниш ли… – започна тя, но спря, за да си поеме въздух и да избърше очите си. – Спомняш ли си младините ни? Онези топли летни нощи по средата на юли, когато бяхме завинаги млади, откачени, свободни и щастливи. Когато избухвахме в неконтролируем смях заради безсмислените шеги и продължавахме така с часове, докато не ни заболяваха главите и стомасите. Когато именно този смях изпълваше нощта със своята мелодичност и всичко друго изглеждаше толкова незначително. Когато бяхме просто шестнадесет годишни тинейджъри с планове и мечти за бъдещето, мислещи си, че знаят всичко, и че светът им принадлежи. Но никога не предполагахме, че ще се стигне до тук, нали? Липсва ми всичко това. Сега… сега останахме само със спомените за хуба… – пое си дълбоко въздух. Ставаше й все по-трудно да говори. – За хубавите времена.
Малка блещукаща светлинка проби през слоя на сивата мъгла в главата ми, озарявайки ме със спомените от това красиво минало.
– Спомням си. Всичко! – отвърнах. – Но не си спомням кога беше последният път, когато си позволих да мечтая истински, свободно… В началото си мислех, че някак си ще се спасим, но с времето това се промени.
Тя разтри набръчканите си стари ръце и ме погледна. За миг кожата й възвърна младия си жив облик, но само за миг.
– Какво ти липсва най-много?
– Бащината къща – едва успях да отговоря. – Най-много от времето, когато бях още малко дете.
Времето минаваше, а ние стояхме и си бъбрехме, припомняйки си забравени неща. Сякаш бършехме прах от кориците на любимите ни книги.
– Спомняш ли си онези безгрижни времена, когато играехме по цял ден с приятелите ни, докато майките ни не ни обгръщаха в обятията си и не ни прибираха у дома? – попитах я аз. – У дома. Мястото, където чувствах топлина, покой, сигурност. Където на вечеря бяхме аз, мама и татко. И храната. Вече не помня дори вкуса й, откакто я замениха с тези хранителни блокчета. Обожавах да бъда около семейството си, а сега? При кого да отида? Тях отдавна ги няма. Прибирам се вкъщи, само за да заваря празна маса. Апартаментът ми е по-пуст дори от пустиня. Отдавна го няма чувството за дом.
– А децата? Горките! Техните игрища са дори по-пусти – промълви Сова. – Сърцето ми се къса при гледката на празните люлки. Ушите ми кървят да чуят отново детски смях. Какъвто и да е смях.
– Ами животните? – попитах. – Откога не си докосвала малко и пухкаво създание като котенцето? Спомняш ли си плана ни да си купим заедно апартамент с петдесет котки? Да тормозим съседите. Да изключим слуховите си апаратчета, след което да увеличим максимално звука на музиката и да се правим, че не чуваме нищо. Е, в момента наистина няма да чуваме нищо…
– Това беше в случай, че не открием любовта – замисли се, след което продължи. – Е, явно и това се провали, както всичко останало. Не ще усетим любов никога повече, било то от човек или животно. Без това чувство всичко е толкова…
– Празно? Никой не изпитва нищо. Прегръдки, скандали, взаимоотношения, празници – нищо!
Разговорът ни продължи, но не чувах нищо от това, което казваше тя, което казвах аз. Минаваше обяд и трябваше да вземем количеството хранителни блокчета за това време. Ужасно! Помията, която давахме на прасетата преди години беше по-вкусна от това нещо.
Времето летеше, а пробуденият ми мозък постоянно ми показваше картини и случки от миналото. Толкова красиви, цветни и емоционални. Такива, каквито бяха преди.
Едва станах от пейката. Всичките ми кокали издрънчаха и ме прониза адска болка. Заедно с всичко останало ме беше напуснала и младостта.
– Кога се случи? – попита ме тя, като почти проплака въпроса. – Кога си позволихме да се превърнем в нещото, което си казвахме, че никога няма да бъдем? Кога станахме като тях? – избърсах сълзите й, след което я погледнах в очите.
– Не знам – отвърнах.
Вървяхме по улиците на сивия град и наблюдавахме. През прозорците на къщите се виждаха пустите трапези. Всички се бяха вглъбили в работата си.
Слънцето се скриваше зад хоризонта и обагряше сивотата с друг, различен нюанс. Чудя се как все още не са премахнали и него. Или може би този нюанс беше нещо ново. Нещо, което се случва за пръв път от доста време насам…
Луната се изкачи върху царствения си трон на небето. Също като кралица, тя затанцува вълшебен танц с поданиците си – своите звезди. Всичко наоколо беше забулено от прекрасната й синя рокля. Мога да се закълна, че чух щурци. Неее… Отново плод на въображението ми.
– Помниш ли, Боби, помниш ли… – запита ме Сова докато крачехме по дървения люлеещ се мост. – Спомняш ли си онзи прекрасен ден през лято 2014г.? Бяхме…
– … при реката! При същата река, която тече под нас. Събирахме камъчета. Все още пазя няколко – отвърнах и за пръв път от толкова време насам се усмихнахме истински.
– Да отидем пак! Да отидем отново, още сега! – не я бях виждал толкова развълнувана от онзи ден, когато откри най-красивия камък и го превърна в огърлица. Част от него стана пръстен – моят пръстен. Носехме ги в този момент. – Представи си колко магическо ще бъде на тази лунна светлина да бъдем отново във водите на реката!
– Взимащо дъха! Само дано не ни спипат, че не мога да бягам бързо, както едно време.
– О, моля те! Да бъдем честни! Ти никога не си могъл да бягаш бързо – смехът ни изпълни нощта. Мелодичността му се понесе из въздуха като летен бриз.
Стъпихме в леденостудената вода и след няколко крачки се настанихме на камъка ни. През годините бяхме идвали няколко пъти, за да се опитаме да си спомним миналото, но мястото беше мъртво. Не и тази нощ.
Водата галеше краката ни по онзи специален начин, който отмиваше проблемите ни и ги отнасяше надалеч. Сякаш се беше пробудила за живот само заради нас, за да ни посрещне.
Преди навсякъде около нас имаше дървета, които ни скриваха от света, а сега беше останало само едно единствено – това, което посадихме заедно през лято 2015г. То като че ли също се събуждаше от сивия си сън. Листата му затанцуваха, подбудени от полъха на вятъра…
Малко над нас реката ставаше доста дълбока и обикновено там плувахме, а понякога скачахме от клона, извисяващ се над нея.
– От толкова много време не съм правила нещата, които преди ме караха да се чувствам щастлива – започна плахо да говори Сова, докато стояхме и наблюдавахме танца на Луната и звездите. – Бих желала да изпея нещо. Нощта е някак си… различна.
– Сериозно? – не можех да повярвам на ушите си! – Не мислех, че ще доживея да чуя звънкия ти глас отново. Помниш ли, помниш ли… – сетих се за мелодичния й глас, който ме отвеждаше в друго измерение. За песните й, така магически и лечебни, и за времето, в което просто седях и я слушах как пее с часове…
Почти се почувствах у дома.
– И двамата знаем, че изгубих този глас много отдавна – наведе глава, както правеше винаги, когато нещо я натъжаваше.
– Хей! – прегърнах я и докоснах с устни посивелите й коси. – Сама го каза. Тази нощ е различна. Не я ли чувстваш? Тя тече във вените ни.
Сова започна да пее, а гласът й беше по-приказен от всякога. Сякаш отново бяхме онези щастливи тинейджъри.
Дърветата започнаха да изскачат от земята и не след дълго отново ни обградиха и скриха от света. Единственото нещо, което достигаше до нас, беше целувката на Луната, която ни окъпваше със своята светлина. Бях забравил какво е чувството на безтегловност, да бъдеш едно с природата и да чувстваш във всички цветове на дъгата.
Да бъдеш наистина жив.
Гласът й потрепери, както и останалата част от тялото й, разтърсвано от конвулсии.
– Не искам! Не искам да се върна отново в града, отново в капана на сивотата! – заплака тя. Сълзите й падаха във водата като диаманти. Всяка от тях отразяваше лунната светлина и създаваше малка блещукаща в тъмната вода дъгичка.
– Нито пък аз! – сключих пръсти около нейните. Прегърнах я и се изправихме заедно.
Продължавахме да вървим напред в реката. Държах я така, сякаш беше най-скъпоценното нещо в цялата Вселена. Защото за мен тя наистина беше.
Водата стигаше до шийте ни. Според температурите в момента аз трябваше да замръзвам, но никога не съм чувствал топлината така, както сега. Обгръщаше ме в прегръдка, която беше по-гореща и от слънцето.
– Всичко е наред! – прошепна Сова едва чуто. – Всичко ще бъде наред…
Водата нахлу в устата ми. Изпълни дробовете ми. Пареща болка се разнесе из цялото ми тяло, но аз не спирах да вървя напред.
Отне само секунда и вече бях добре, повече от добре!
Всичко беше като в приказка.
Аз, Сова, танцът на Луната и звездите, Реката…
Успях да чуя песента, която ми изпя по-рано за последен път.

Хвърлям се през моста,
окъпан в лунна светлина,
заслушан в песента
за децата на нощта.

Няма вече болка,
няма и сълзи,
въздухът не стига,
но вече не боли.

Костите омекват,
блъскат се в скали,
викове отекват,
не оставям и следи.

Сирените ни чакат,
приканват ни в нощта,
искат да отнесат
студените тела.

Ангели прекрасни,
подават ни ръка,
смиляват се над нас,
клетите деца.

В храм от тежка мъка,
нагърбили грехове безброй,
ще строшим окова всяка,
ще открием дома свой.

Не познавам вече,
не си спомням дори,
хората, които бяхме,
две изгубени души.

Потъвам аз сега,
потъваш с мен и ти.
Домът ни топъл чака,
вече не боли.

След това я чувах отново и отново във вечността.

Написано: 01.10.2014г.
Редактирано: 31.08.2015г.

 


11222558_1087543541273132_3772783109047139859_o

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s